Пътувахме с сестра ми към родителите ни – те живеят на няколко часа от нас. Аз бях зад волана, тя седеше до мен. Разговаряхме, обсъждахме планове за уикенда, слушахме музика – всичко беше съвсем обикновено.
Но изведнъж… по средата на пътя забелязахме мъж. Стоеше неподвижно и беше сам.
На вид около трийсетгодишен. Стоеше с гръб към нас, сякаш чакаше нещо. Рязко натиснах спирачките, за да избегна сблъсък. И двете го гледахме озадачено.
Мъжът бавно се обърна. Погледна ни право в очите… и се усмихна. Но това не беше топла или приятелска усмивка. Имаше нещо тревожно, почти плашещо.
Инстинктивно заключих всички врати и хванах телефона си, за да мога веднага да се обадя в полицията, ако се наложи. Той започна да се приближава бавно към колата, без да откъсва поглед и със същата странна усмивка. Нямаше никой наоколо – празен път, само ние и той.
Тогава сестра ми прошепна уплашено:
— Виж… в ръцете му…
Погледнах – и замръзнах. В ръката си държеше… дамска чанта.
Той се приближи до прозореца от моята страна и направи знак да сваля стъклото. Разбира се, не го направих.
— Какво искате? — гласът ми трепереше.
— Намерих дамска чанта — каза спокойно. — Ваша ли е?
— Подиграва ли се? — изсъска сестра ми. — Каква чанта? Как може да е наша?
— Не — отговорих кратко и натиснах газта. Потеглихме рязко, без да се обръщаме назад.
Мили момичета, моля ви — бъдете внимателни.
Страх ме е да си представя какво можеше да се случи, ако бях свалила стъклото. Или ако не бях тръгнала веднага. Може би някой друг на наше място би помислил: „Ами ако наистина е нейната чанта?“ Или би се притеснил да откаже.
Но не бива да се притеснявате, нито да търсите оправдание за нечие странно поведение.
Дори ако наистина е искал да върне чантата — защо стои по средата на пътя? Как е знаел кой ще мине? И защо гледаше точно нас?
Твърде много въпроси.
И ме е страх да си помисля какви могат да бъдат отговорите. Живеем в опасен свят.
