Полковникът я бутна от вагона през нощта, в лютия студ, когато наоколо нямаше жива душа, без дори да подозира коя всъщност е тази момиче и че съвсем скоро го очаква нещо много по-ужасно 😳😱
Полковникът намрази новото момиче още от първия ден.
Тя се появи в частта неочаквано, без излишни думи, с обикновена униформа без отличителни знаци. Млада, спокойна, гледаше право в очите и не свеждаше поглед. Това веднага го раздразни.
Конфликтът започна по време на строя.
— Кой те изпрати тук? — попита студено, минавайки покрай нея.
— Прехвърлена съм по заповед — отвърна спокойно момичето.
— Каква заповед? Тук аз давам заповедите — усмихна се той.
Тя не сведе поглед.
— Значи още не са ви я показали.
Някой тихо се изсмя. Полковникът рязко се обърна.
— Мислиш, че си специална? Такива като теб съм пречупвал десетки пъти.
— Опитайте — отвърна кратко тя.
След това вече не криеше раздразнението си.
По време на занятията се заяждаше с всяко нейно движение. Пред всички ѝ повишаваше тон.
— Ръцете не са ли ти на място?
— Изобщо разбираш ли къде си попаднала?
— Това не е място за момичета.
Тя почти не отговаряше. Понякога само го гледаше така, че му ставаше неприятно, но той се преструваше, че не забелязва.
След няколко дни частта беше прехвърлена с влак. Нощно пътуване през планините, дълъг състав, почти всички спяха.
Полковникът не спеше. Той обикаляше вагона и мислеше само за едно — да се отърве от нея.
Видя я до вратата. Тя стоеше сама, гледаше в тъмнината. Отвън минаваха планини, долу чернееше река. Вагонът леко се люлееше.
Той се приближи тихо.
— Не ти се спи? — каза, спирайки до нея.
Тя не се обърна.
— Свеж въздух.
— Това не е разходка — изсмя се той. — Разбираш ли, че няма да оцелееш тук?
Тя се обърна бавно.
— Вие сте твърде самоуверен.
Той пристъпи по-близо.
— А ти говориш твърде много.
Вратата беше открехната. Студеният въздух удряше лицето.
Изведнъж я хвана за рамото.
— Стига.
Тя не успя да реагира.
Рязко движение. Полковникът я блъсна с всички сили.
Тялото ѝ полетя назад в тъмнината. За секунда погледите им се срещнаха. Без вик. Без паника. Само спокоен поглед. После тя изчезна.
Долу имаше пропаст. Камъни. Река. Нощ. Студ. Той затвори вратата. Металът издрънча.
Няколко секунди стоя задъхан. После се върна спокойно.
Във вагона беше тихо. Никой не беше видял нищо. Той беше сигурен, че всичко е приключило.
Но полковникът знаеше коя е тя и на какво е способна 😳
На сутринта се държеше нормално. Дори по-спокойно.
Никой не зададе въпроси. Никой не забеляза липсата ѝ.
Минаха дни.
После една нощ в частта спря токът.
Първо никой не обърна внимание. После започнаха проблеми със системите — камери, връзка, врати.
Полковникът излезе в коридора. Беше тъмно. Само аварийни лампи премигваха. Чу стъпки. Бавни. Равни.
Обърна се.
В края на коридора стоеше тя.
Същата униформа. Същата прическа. Лицето по-бледо. Кръв по ръкава. Но стоеше изправена.
Той замръзна.
— Ти…
Тя направи крачка напред.
— Наистина ли мислехте, че ще е толкова лесно?
Той отстъпи.
— Това е невъзможно.
— Не попитахте коя съм — каза спокойно тя.
— Аз те… — започна той.
— Да — прекъсна го тя. — Направихте грешка.
Приближи се още.
— Аз не съм от вашата част. Нито от вашата система.
Светлините премигнаха.
Всички врати се затвориха с трясък.
Полковникът разбра, че е сам.
— Какво искаш? — попита.
Тя го погледна право в очите.
— Същото, което направихте вие.
Земята под него леко се разтресе. Зад гърба му се отвори шахта, която преди не съществуваше.
— Нощ. Студ. Никой наоколо — каза тя. — Помните ли?
Той се опита да извика, но светлината изгасна напълно.
След секунда се чу кратък звук.
После тишина.
На сутринта казаха, че полковникът е изчезнал. Никой не разбра как. Камерите не работеха. А в архивите имаше кратък срив на записа — за секунда се вижда фигура в тъмен коридор, която гледа право в камерата.
