Родните деца заради наследството изоставиха стареца в гората без храна и вода, надявайки се, че дивите зверове ще го изядат: но това, което направи вълкът, шокира всички
Гората потъваше в гъста тъмнина. На влажната земя, в подножието на стар дъб, седеше възрастен мъж. Дишането му беше тежко, ръцете му трепереха от студ, а очите му бяха пълни с отчаяние. Собствените му деца го бяха докарали тук и го изоставили като ненужен боклук.
Децата отдавна чакаха смъртта му. Наследството — голяма къща, земя, пари — трябваше да бъде тяхно. Но старецът все не умираше. Тогава те решиха да ускорят края: оставиха го в гъстата гора без храна и без вода, надявайки се, че дивите зверове бързо ще свършат работата, а полицията ще приеме всичко за нещастен случай.
Бедният старец седеше, облегнат на дървото, и се стряскаше от всеки звук. В далечината виеше вятърът, но през него се прокрадваше и друг звук — вълчи вой. Той разбираше, че краят е близо.
— Господи… нима така… — прошепна той, сключвайки ръце в молитва.
В този миг хрупна клонка. После още една. Шумовете се приближаваха. Старецът се опита да се изправи, но тялото му не го слушаше. Очите му шареха в тъмнината, докато изпод храстите не се появи вълк.
Звярът бавно излезе на пътеката. Козината му проблясваше на лунната светлина, очите му искряха. Вълкът оголи зъби и тръгна напред.
„Ето, това е краят“, помисли си старецът.
Той затвори очи и започна да се моли на глас, очаквайки страшната болка от острите зъби. Но изведнъж се случи нещо, което никога не би си представил.
Вълкът не се хвърли. Той се приближи почти съвсем, застина, а после… наведе глава и тихо зави, сякаш разговаряше със стареца.
Мъжът, без да разбира какво става, протегна ръка — и звярът не отстъпи. Напротив, позволи да докоснат гъстата му козина.
И тогава старецът си спомни. Преди много години, когато още беше силен, беше намерил в гората млад вълк, попаднал в капан на бракониер.
Тогава не се уплаши и, рискувайки себе си, разтвори страшните железни челюсти и освободи звяра. Вълкът избяга, без дори да се обърне… Но явно беше запомнил.
Сега този самотен горски хищник се наведе пред човека като пред свой спасител. Вълкът се сниши още, давайки да се разбере: качи се.
С огромно усилие, почти без сили, старецът се хвана за яката шия на звяра. Вълкът се изправи и го понесе през тъмната гора. Старецът чуваше как клоните хруптят под лапите, как край тях пробягват сенки на други животни, но никой не посмя да се приближи до тази двойка.
След няколко километра напред блесна светлина — село. Хората, чувайки лай на кучета, изскочиха на улицата и видяха невероятното: огромен вълк внимателно положи пред портите им възрастния мъж — изтерзан, но жив.
Когато старецът се озова на топло, под покрива на добри хора, той заплака. Не от страх, а от осъзнаването, че звярът се оказа по-човечен от собствените му деца.
