При развода взех само стария, ръждясал хладилник: мъжът ми първо се зарадва, докато не разбра защо го направих.
Ние с мъжа ми се развеждахме. Причината за развода бяха неговите постоянни изневери и грубото му поведение. Нощем не се прибираше у дома, постоянно изчезваше, крещеше и се караше, а аз се уморих да търпя всичко това и реших да си тръгна. Но тогава се появи още един въпрос — подялбата на имуществото.
В стаята цареше тежка тишина. Седяхме един срещу друг: той — с ръце на гърдите и каменно лице, аз — на края на дивана, стиснала дланите си.
— Пак започваш — изсъска раздразнено той. — Все ти е малко! Къщата, мебелите, колата… Всичко това е мое! Аз съм го изкарал!
— Ти? — усмихнах се, въпреки че в гърдите ми гореше. — Ние заедно работехме! Заедно градихме живота си. Само че ти, изглежда, си го градил не с мен, а с десетки други жени.
— Не прекалявай — намръщи се той, но отвърна поглед.
— Уморих се — казах спокойно, макар че гласът ми трепереше. — Уморих се да търпя изневерите ти, нощните ти „изчезвания“ и крясъците. Аз си тръгвам.
Той вдигна брадичка.
— Хайде, върви си. Но нищо оттук няма да получиш. Всичко остава за мен.
Тогава направих пауза и, сякаш премисляйки всяка дума, казах:
— Добре… Нека всичко остане за теб. Но при едно условие.
— Хм… — присви очи той. — И какво е то?
— Хладилника ще взема за себе си.
Той дори се стъписа.
— Хладилника?.. Сериозно ли? — усмихна се. — Само хладилника?
— Да. Само него.
— Но защо ти е? Той е стар, ръждясал, на четирийсет години е!
— Това вече е мой проблем — погледнах го твърдо в очите.
Той сви рамене, доволен от лесната победа.
— Е, добре. Нека бъде по твое. Вземи си хладилника.
Аз бавно кимнах.
— Но има едно условие.
— Какво още? — намръщи се той.
— До моето изнасяне не трябва да отваряш хладилника.
— И защо пък така?!
— Или така, или завеждам дело.
Той знаеше, че в съда ще му се наложи да обяснява много неща: и сметки, и имущество, и нощните му „командировки“. Затова неохотно махна с ръка.
— Добре. Няма да го отварям.
Мъжът ми мислеше, че взимам просто един стар хладилник, но дори не подозираше защо всъщност ми беше нужен.
Два дни по-късно повиках хамали. Хладилникът беше внимателно изнесен, а той с насмешка наблюдаваше, сякаш вътре наистина нямаше нищо ценно.
Но така и не разбра. Вътре, зад старата врата с износена дръжка, се пазеха всичките ни спестени пари, бижута, документи, дори дребна техника. Изнесох цял един живот в този „ненужен хладилник“.
Когато по-късно разбра, започна да крещи, да ругае и да ме обвинява в измама.
Аз спокойно го погледнах и му напомних:
— Имахме уговорка.
Тръгнах си, затваряйки вратата след себе си. А в неговия апартамент останаха само стените, старият диван и празнотата.
