Есента вятър пронизваше въздуха, а студен дъжд се сипеше на ситни капки. Хората, дошли на гробището, за да се сбогуват с покойника, трепереха и се увиваха в шалове и високи яки. Всички имаха едно желание: това да свърши по-бързо.
И само майката остана до ковчега, без да усеща нито студа, нито дъжда. Болката я разкъсваше отвътре. Изглеждаше, че сърцето ѝ ще се пръсне от отчаяние.
Сълзи се стичаха по хлътналите ѝ сиви бузи и се смесваха с дъждовните капки. От време на време тя докосваше лицето си с мокра кърпичка и гледаше само в една точка пред себе си: затворения капак на ковчега. Там, вътре, беше нейното момченце, единственото ѝ дете, смисълът на живота ѝ.
И тя не можеше да го види за последен път. Не можеше да целуне затворените му очи, челото или бузите му, не можеше да погали ръцете му или раменете му. Не можеше да направи нищо.
Ковчегът беше херметически затворен. Казаха ѝ, че така трябва и че така е по-добре. Но наистина ли е по-добре сега? Животът беше свършил.
До майката стоеше друга жена — млада и красива. Учудващо, траурните ѝ дрехи ѝ стояха прекрасно и подчертаваха фините черти на лицето ѝ, една аристократична бледност. Понякога жената бършеше сълзите си с деликатни пръсти и въздишаше дълбоко.
И все пак тя не гледаше ковчега. Очите ѝ бяха вперени в сивото небе, а леко подутите ѝ устни шепнеха нещо без звук. Вероятно думи за сбогом.
Хората шушукаха и се чудеха как толкова красива жена е могла да остане вдовица на толкова млада възраст и колко несправедливо е това. И веднага казаха, че е време да приключат с церемонията, защото майката, Таня, може да припадне и да падне в гроба заедно със сина си. Но Таня не чуваше нищо, не възприемаше нищо.
Тя си спомняше. Като калейдоскоп в главата ѝ се сменяха картини от миналото. Тя не усещаше нито студения дъжд, нито вятъра — останали бяха само болката и спомените.
Беше на едва 20 години. Тичаше към Андрей, за да му каже, че ще имат бебе, радостна и щастлива. Беше началото на пролетта, локви се образуваха под краката ѝ, а слънцето проблясваше весело.
Таня затвори очи и се усмихна. Щеше да му разкаже всичко, той щеше да я прегърне, и заедно щяха да отидат в гражданското, за да подадат заявление. Не можеше да бъде иначе — Андрей я обичаше толкова много.
Но друга жена отвори вратата на апартамента му, облечена в ризата на Андрей. Таня не каза нищо и се отдръпна. Андрей се появи зад момичето и ѝ се усмихна подигравателно.
Момичето се усмихна презрително и погледна Таня. Тя дори не помнеше как е избягала. Събуди се в общежитието.
Момичетата я заобиколиха, утешаваха я и ѝ казаха, че Андрей ще се върне да се извини. Но той не се върна. По-късно тя разбра, че Андрей е женен за това момиче.
Таня се върна при майка си. Там се роди Саша — нейното слънчице, нейната светлина. Таня беше много благодарна на майка си за подкрепата и че не я беше отблъснала, въпреки осъждането на хората.
Защото беше срамно дъщеря ѝ да забременее преди да завърши и да напусне университета. Но майка ѝ, силна жена, знаеше как да заглуши клюките. Наричаха я „вие“, когато я виждаха, защото Мария Степановна не беше обикновена жена — тя беше председател на местния съвет.
Тя самата, млада вдовица, знаеше колко труден може да бъде животът, но винаги подкрепяше дъщеря си и ѝ казваше, че все пак ще намери щастието. Но какво повече щастие можеше да иска Таня, след като вече имаше всичко, за което е мечтала — своето момченце, смисъла на живота си?
По-късно, когато Саша порасна и тръгна на детска градина, Таня завърши образованието си и започна работа в училище.
С времето хората в селото разбраха, че Таня не е от онези лекомислени момичета. Сериозна, умна, добра майка — тя просто беше допуснала една грешка. Нищо повече.
Случва се. Много достойни мъже искаха да се оженят за нея, но Таня не прие нито един. Защото кой би искал да приеме чуждо дете? Тя беше сигурна — никой.
Тя се страхуваше, че някой непознат мъж може да нарани детето ѝ. Не, не си заслужаваше…
