Едно бедно дете, което работело в склад близо до затворен магазин за велосипеди, забелязало, че всеки ден едно козесто куче влизало в магазина. Озадачено от това накъде отива, едно ден решило да го последва и открило една сърцераздирателна истина.
Крис, млад 18-годишен мъж и опитен работник, бил виждал много бездомни животни, но Оли, едно Шиба Ину, било различно. То било дружелюбно, добре възпитано и твърде добре гледано, за да бъде бездомно.
Когато Крис за първи път срещнал Оли, го намерил пред затворения магазин за велосипеди, гледащ в големите стъклени прозорци. Приятелите на Крис от работа му казали, че кучето било на собственика на магазина, който не идвал на работа вече няколко седмици.
Крис се чувствал притеснен всеки път, когато виждал бедното куче. Обичал кучетата и му било неприятно, че някой може да изостави своето животно по този начин. Така че един ден, преди да отиде на обяд, той погалил кучето по главата и му казал мило: «Здравей, Оли… искаш ли сандвич, приятелче?»
От този ден нататък, любопитното куче тичало към Крис по време на почивката му, махайки с опашка развълнувано, когато виждало кутията с храната му. Но вместо да изяде закуската, кучето я вземало и изчезвало с чинията в устата…
Като наблюдавал как Оли всеки ден взима храната и после се връща на същото място до затварянето на магазина, Крис започнал да се тревожи и да се чуди. Първоначално мислел, че Оли може да има котила някъде и носи храната, за да ги нахрани. Но Оли бил мъжки, а поведението му нямало смисъл.
Ден след ден, Крис се тревожел, когато виждал как енергията на Оли намалява. Козината му, която преди била лъскава, сега изглеждала матова, и изглеждало, че нещо го притеснява. Крис дори си помислил, че кучето било изоставено, но не можел да намери причина.
„Къде носи храната без да я изяде?“, мислел Крис.
Един ден, по време на обяд, Крис видял как Оли махал с опашка, облизвал устните си при вида на сандвича, но както винаги, го взел бързо и си тръгнал. Това направило Крис още по-притеснен.
„Ако Оли няма котила и неговият собственик го е изоставил, откъде взима храната всеки ден?“, помислил си той.
„Оли, къде отиваш?“, извикал Крис, следвайки кучето. Но кучето не забавило стъпките си, нито се спрело да го погледне, просто изчезнало от пазара, оставяйки Крис в облак прах.
„Какво странно куче!“, помислил си Крис, объркан и объркан, връщайки се на работа, без да може да спре да мисли за това как Оли си тръгва с храната.
С напредването на деня, Крис започнал да мисли къде отива кучето всеки ден, но не можел да определя.
Когато завършил смяната си и излязъл на студената нощна въздух, за да се прибере вкъщи, видял Оли седнал пред затворен магазин за велосипеди. Очите на кучето били втренчени в стъклото и започнало да стене тихо, когато видяло Крис да се приближава.
Сърцето на Крис се свило при вида на бедното самотно куче, което било станало много скъпо за него през последните дни. Връзката между тях ставала все по-силна и Крис разбрал, че Оли не бил просто странно куче.
Той бил верен и обичлив приятел, който го беше докоснал в сърцето, и видът на Оли там, сам и тъжен, накарал Крис да почувства, че трябва да му помогне.
Той се приближил до Оли, тихо си обещал, че никога повече няма да остави животното да се чувства само. Слязъл на колене, нежно погалил главата на Оли, с тежко сърце и му прошепнал: „Не си сам, приятелче. Аз съм тук за теб.“
Състраданието и грижата за Оли накарали Крис да вземе трудно решение: да отведе кучето вкъщи. Но се сблъскал с малко препятствие. Крис живеел в нает апартамент с приятелката си Мила, която не била голям почитател на животните, особено на кучетата.
Крис знаел, че довеждането на куче в дома му било рисково и че приятелката му сигурно няма да се съгласи. Но не можел да остави бедното куче само на улицата.
Така че, следобед, тихо се приближил до кучето, предложил му бисквитка и после му сложил поводника. Оли бил уплашен и се опитал да избяга, но Крис го успокоил и го отведъл със себе си.
Сърцето на Крис туптяло с радост и нервност, докато вървял към дома си с Оли. Знаел, че Мила няма да е щастлива от новия член на семейството, но вярвал в решението си и бил решен да я убеди по някакъв начин да останат с кучето.
С всяка крачка, Крис си обещавал, че ще осигури на Оли безопасно убежище. Но сърцето му спряло, когато видял яростните очи на приятелката си. Мила била извън себе си, когато видяла кучето.
„Какво прави това куче тук?“, извикала Мила, когато видяла Оли да се подава от под краката й и да я гледа с големите си кафяви очи, пълни с отчаяние.
„Отнеси това същество!“, добавила тя, отстъпвайки с презрение.
„Мила, никой не се грижи за него… и той не иска да ни навреди, разбираш ли? Моля те, можем ли да го запазим? Той е изоставен, намерих го на пазара… Виж какво, той е чудесно куче, и съм сигурен, че ще се влюбиш в него… само му дай малко време, скъпа… моля те. Той има нужда от нас… има нужда от любящ дом и имаме много място в апартамента.“
Но Мила била твърде разстроена и упорита, за да продължи да слуша.
„Искаш ли да се събуждаме с неговите виещи звуци сутрин, с нервите да го извеждаме на разходка, Крис? Луд ли си? Не можеш да доведеш каквото и да било бездомно куче тук… Това не е приют за животни. Имаме достатъчно проблеми, вече не можем повече. Не можем да го запазим“, извикала Мила.
„И няма да се събудя всяка сутрин с чанта с кучешки изпражнения в ръце, чакайки да трябва да събирам горещите му изхождания, разбираш ли? И това животно ще пусне купища косми… само виж каква дебела козина има. Знаеш, че имам алергия към кучета… и не искам да ме ухапе. Виж, няма да приема да доведеш това куче вкъщи, точка. Отнеси го, преди да си тръгна.“
