В шест сутринта свекървата грубо дръпна завивката от бременната си снаха: „Ставай, мързеливке! Гладна съм! Докога ще се излежаваш!“, но тя дори не подозираше какво я очаква на следващия ден.
Първите месеци от бременността ми бяха истинско изпитание — постоянна гадене, слабост, безсънни нощи. А сега и свекърва ми не ми даваше нито минута спокойствие.
Всяка сутрин — упреци, караници, подигравки. А ако се опитвах да кажа и дума в отговор — тя веднага се оплакваше на мъжа ми и заплашваше да ни изгони от къщата.
Онази нощ почти не бях спала. Около пет сутринта очите ми започнаха да се затварят, но сънят беше прекъснат от рязък глас точно до ухото ми:
— Ставай, мързеливке, гладна съм. Приготви нещо, защото цял ден само спиш!
Стиснах очи, опитвайки се да не заплача.
— Мам, не се чувствам добре — прошепнах. — Цяла нощ ми беше лошо.
— Болежките си ги дръж за себе си! — изръмжа тя. — Жените по наше време раждаха и не се оплакваха!
Станах и приготвих закуска, но вътре в мен нещо се прекърши. Разбрах — така повече не може. Трябваше да измисля план, за да поставя нахалната свекърва на мястото ѝ. И ето какво направих…
През нощта, когато всички заспаха, включих от колонката запис — тихи шепоти, детски плач, въздишки. Звука настроих много тихо, така че да изглежда, сякаш идва отдалеч.
Първите минути не се случи нищо. После чух как леглото в съседната стая изскърца — свекървата се беше събудила.
Навън цареше тишина, но от кухнята се чуваше тих женски шепот. Все едно някой плачеше. Тя се заслуша — звукът секна. Реши, че си е въобразила.
След няколко минути — отново плач, после шумолене, после мъжки глас, едва доловим. Свекървата подскочи от леглото, сърцето ѝ блъскаше.
— Кой е там?! — извика тя.
Никой не отговори. Само леко тупване по стената и после — тишина.
До сутринта тя не можа да мигне.
— Чу ли как някой говореше нощем? — попита ме сутринта с изплашени очи.
Аз невинно се усмихнах:
— Не, мамо, не съм чула нищо. Цяла нощ четях книга. Може би сте сънувала?
На следващата нощ всичко се повтори. Шепоти, почуквания, тих детски плач.
Свекървата започна да се кръсти, да шепне молитви. Беше убедена, че покойният ѝ мъж е дошъл за нея.
На сутринта, с треперещи ръце, тя дойде при мен:
— Не издържам повече, нещо става в тази къща…
Погледнах я спокойно и тихо казах:
— Може би Бог ви наказва. Може би е време да сте малко по-добра към другите.
Оттогава тя се промени. Повече не викаше, не упрекваше, не ме будеше рано сутрин. Напротив — носеше ми чай, питаше как се чувствам. А нощем в къщата цареше пълна тишина. Гласовете изчезнаха… защото бях изключила колонката.
