Млад, неопитен войник нахрани змия, въпреки че съотборниците му го предупреждаваха да не го прави: няколко дни по-късно с него се случи нещо ужасно.
Войниците вече отдавна бяха свикнали на службата в средата на празно, безкрайно поле, където не се виждаше нито един жив човек за много километри наоколо. Само редки птици, заблудени животни и вятър нарушаваха тишината.
Службата протичаше спокойно, без инциденти, но именно това беше изтощително. Момчетата се отегчаваха, липсваше им домът, семейството, всякакви човешки лица. Няма връзка, няма новини, няма развлечения — само палатки и вечното очакване, което вече звънеше в ушите.
Всяка неделя им доставяха вода, храна и писма от дома, но седмицата между тези дни се точеше мъчително бавно.
Всеки търсеше за себе си някакво занимание: някой полират ботушите си до блясък, някой чете една и съща книга, някой просто седи край огъня и мълчи, гледайки в нищото.
Един ден, рано сутринта, един от войниците — млад, съвсем неопитен, наскоро пристигнал в частта — забеляза нещо странно край своята палатка. На сухата земя, на метър от ботушите му, се беше свила огромна черна змия.
Тя не шипеше, не нападаше, просто го гледаше. Момчето замръзна, но по някаква причина не се уплаши, а напротив — почувства съжаление. Погледът на змията му се стори не зъл, а по-скоро гладен и уморен.
Той извади от джоба си парче хляб, останало от вечерята, и го подаде внимателно. Змията замръзна, после плавно се протегна напред, взе хляба и изчезна.
Когато съотборниците му разбраха за това, само поклатиха глава.
— Полудя ли си? — каза старшият сержант. — Това е змия, опасна е. Не трябва да ги храниш.
Но момчето само се усмихна:
— Айде, бе, тя беше гладна. Просто ѝ помогнах.
На този момент всичко приключи, и след няколко дни той вече сам беше забравил за странното утро. Но няколко дни по-късно с този войник се случи нещо ужасно…
Дълбока нощ, когато лагерът потъна в тишина, от палатката се чу тих шум. Първоначално младият войник помисли, че е вятърът. Но когато звукът се приближи, той отвори очи и замръзна от ужас.
Около него, сякаш из сенките, изпълзяха десетки змии. Всички — също толкова черни, колкото първата. Те шипяха, движеха се синхронно и изглеждаше, че в студените им очи проблясва разпознаване.
Той се изправи внимателно, опитвайки се да не прави резки движения, но змии вече го обградиха от всички страни. Разбра, че са дошли за храна, и започна да търси лудо някакво нещо — сухар, троха, остатък от храна.
Но след вечерята нищо не останало. И в момента, когато първата змия вдигна глава, а езикът ѝ плъзна във въздуха, момчето разбра какво ще се случи.
Шипенето се усили, змиите се движеха едновременно и започнаха да нападат момчето, ухапвайки го.
На сутринта, когато другарите забелязаха, че младият войник не е излязъл на строя, отидоха да проверят палатката му. Тялото лежеше на входа, очите му бяха отворени, а по кожата — десетки малки, почти подредени ухапвания.
Наблизо змии нямаше, само на земята се виждаха извити следи, водещи към гората.
Оттогава никой повече не хранеше дивите животни.
