Вдовец забеляза, че всички цветя, които оставя на гроба на съпругата си, изчезват: той реши да сложи камера, за да разбере истината, и беше ужасен от видяното.
Минаха вече шест месеца от деня, в който вдовецът загуби съпругата си. Животът му вече нямаше смисъл. Всяка сутрин се събуждаше в празния апартамент, където всичко напомняше за нея — чашата ѝ в кухнята, шалът ѝ на закачалката, парфюмът ѝ, чиито аромати все още се носеха във въздуха.
Но най-важният му ритуал стана неделята. Всяка неделя той отиваше на гробището и носеше червени рози — точно тези, които тя обичаше приживе. Слагаше ги на паметника и дълго сядаше до него, сякаш разговаряше с нея.
Три поредни седмици обаче мъжът забеляза нещо странно: цветята, които носеше за жена си, изчезваха. Не завяхнали, не захвърлени — а просто изчезваха.
В отчаяние той се обърна към пазача на гробището:
— Кажете, не сте ли виждали кой взема цветята от този гроб?
Старецът вдигна рамене:
— Никого не съм виждал. И това не е моя работа. Искате ли да разберете — сами се оправяйте.
Вдовецът разбра, че ще трябва да действа сам. Купи малка камера и я постави до паметника. Вечерта включи записа и замръзна от видяното…
На екрана имаше момиче на около осем години. То се приближи до гроба, взе букета му и бързо го отнесе. Но къде точно и защо — камерата не показа.
Мъжът гледаше отново и отново, опитвайки се да намери отговор, но не можеше да разбере какво се случва. Защо детето взема чужди цветя?
Това го измъчваше цяла седмица.
И ето идва следващата неделя. Той отново дойде с букет. И изведнъж я видя — точно това момиче. То стоеше до съседен гроб, държейки в ръцете си стари, завяхнали рози. Вдовецът внимателно се приближи:
— Момиче… това ти ли вземаш цветята от този гроб?
Детето се изплаши и се опита да избяга, но той го спря меко.
— Не се бой, не се сърдя. Просто ми кажи — защо?
Момичето спусна глава и прошепна:
— Имам тук братче. То почина през пролетта. Майка ми не може да купува цветя. А аз не искам той да лежи сам… Мислех, че лелята с красивия паметник няма да се обиди, ако взема от нейните цветя.
Сърцето на вдовеца се сви. Той мълча дълго, не знаейки какво да каже.
Следващия път той донесе два букета. Единият — за жена си. Другият — за момчето. Когато момичето го видя, очите ѝ заблестяха от радост.
— Благодаря, чичо — каза тя, притискайки цветята към гърдите си. — Сега той никога няма да бъде сам.
