Късно през нощта жената чу странно почукване от другата страна на стената: а след няколко минути се случи нещо неочаквано.
След развода жената се оказа в тясно шестнадесетметрово жилище в стара, полуразрушена сграда. Стените бяха пукнати, вратите изтъркани, а леглото скърцаше — това стана новата ѝ реалност. Тя избяга от съпруга си, оставяйки всичко зад себе си: познатия живот, надеждите и дори детето, което загуби.
Това беше рана, която не заздравяваше, а съпругът, вместо да я подкрепи, я вкара в още по-голям ад. Скандали, караници, ревност без причина и забрани да излиза от апартамента превърнаха съществуването ѝ в кошмар.
Един ден, след поредната караница, жената осъзна: ако остане, съпругът ще я унищожи окончателно. Тя си тръгна, избяга, почти без пари, само с малка чанта и желанието да се скрие от него.
Понеже нямаше много средства, тя трябваше да наеме малък апартамент в стара сграда без мебели и удобства.
През нощта лежеше неподвижно, покрита с тънко одеяло, и слушаше гласове, идващи от съседните къщи. Първоначално мислеше, че шумят съседите.
Но един ден се случи нещо много необичайно. Часовникът показваше 3 часа през нощта. Разнесе се странен звук, от който жената внезапно се събуди. Това беше почукване. Но не на врата, а по стената.
Първоначално реши, че съседите просто шумят. Но почукването се повтори — глухо, ритмично, сякаш някой се опитва да предаде сигнал.
Жената бавно стана от леглото, облече тениска и шорти, стъпи боси на студения под и се отправи към стената. Замръзна, притиснала ухото си към студената повърхност. Сърцето ѝ биеше от страх.
Почукването се повтори. Тихо, почти неуловимо.
— Кой е там?.. — прошепна тя, въпреки че знаеше, че едва ли ще получи отговор.
Но в следващата секунда се случи нещо ужасно.
Внезапно последва рязък удар — толкова силен, че старата преграда се разтресе. В следващия момент стената буквално се разпадна на парчета, като картон.
Жената изпищя и се стовари на пода, прикривайки главата си с ръце. Парчета мазилка се изсипаха върху косата и раменете ѝ.
Когато вдигна поглед, в отвора стоеше мъж. Черни дрехи, качулка, сянката скриваше лицето му. Той направи крачка напред и тя видя само силуета. Мъжът рязко се нахвърли върху нея, хванал я за рамото. Тя извика, опитвайки се да се освободи:
— Кой си ти?! Какво искаш?!
Той не отговори, а я притисна още по-силно към пода. Тя се опита да стигне до телефона, но мъжът го ритна настрани.
В отчаянието си тя драскаше и се хапеше, но силите бяха неравни. И тогава, когато слабата светлина от коридора падна върху лицето на непознатия, тя видя чертите му.
Беше той. Съпругът ѝ.
— Казах ти, — прошепна той, а изпълненият с омраза глас я прониза до треперене. — Не можеш да избягаш. Намерих те.
Тя почувства как той захвана косата ѝ и дръпна главата ѝ назад.
— Дойдох за теб. И сега ще правиш само това, което аз кажа.
Крикът на жената се разнесе из празните коридори на сградата, но никой не откликна. Този дом беше изоставен, тук никой не искаше да се занимава с чужди проблеми. Тя осъзна: ще трябва да спаси себе си сама.
