До сватбата ни остава само една седмица, но искам да отменя всичко. Не искам да се омъжвам за човек, който постъпи така с мен и с моите родители. Когато родителите ми купиха апартамент за нас, не очакваха, че бъдещият ми съпруг ще реагира по този начин.
Не знам как да продължа да живея с такъв човек. Ето нашата история 👇👇
Когато родителите ми предложиха да помогнат с покупката на апартамент за мен и годеника ми, бях щастлива. Това ми се стори като прекрасно начало на семейния ни живот.
Поставиха разумно условие: нека родителите на бъдещия ми съпруг също направят своя дял. Те имаха възможност – наскоро бяха продали наследствен имот.
Но баща му неочаквано отказа:
— Имаме и други деца, не можем да помагаме на всеки.
Родителите ми бързо взеха решение: купиха апартамента на свое име, с обещанието по-късно да го прехвърлят на мен чрез дарение. Всичко изглеждаше идеално.
Но от този момент нещата тръгнаха надолу. Когато заговорихме за ремонт, годеникът ми каза:
— Това не е мой апартамент, защо трябва да давам пари?
Родителите ми започнаха ремонта сами. Баща ми и братята ми всяка вечер режяха, пробиваха, шпакловаха, а майка ми избираше плочки и бои.
Когато ремонтът приключи, реших, че обзавеждането на апартамента трябва да бъде наше общо начинание. Родителите ми обещаха да купят кухнята, братята ми – да подарят мебели за спалнята.
Всичко, което се очакваше от моя годеник, беше да обзаведе хола и коридора.
— Печелиш добре — казах спокойно. — Това ще бъде твоят принос към нашия бъдещ дом.
Но отговорът му ме прониза до сърцето:
— Защо трябва да обзавеждам твоя апартамент? Да ти дам направо цялата си заплата?
Не можех да го позная. Къде беше онзи грижовен и порядъчен мъж, с когото прекарах три щастливи години?
Родителите ми бяха шокирани. Не разбираха защо зетят им реагира толкова болезнено на всичко, свързано с апартамента. Но аз все още вярвах в него.
С времето кавгите станаха част от ежедневието ни.
Изискванията му ставаха все по-нагли: да се прехвърли апартаментът на двамата, да бъде записан в адресната регистрация. Всеки път се опитвах да обясня, че апартаментът е подарък от моите родители и те имат право да решават какво да правят с него.
Но това не го успокояваше. В един момент му казах:
— Ако мислиш така, може би не трябва да се женим?
Отговорът му беше като нож в гърба:
— И аз не искам.
Не си говорихме цяла седмица. Той пръв се извини:
— Извинявай, бяха само емоции. Бях неправ.
Мислех си, че нещата могат да се поправят. Започнахме отново да се виждаме, но старите проблеми бързо се върнаха. Той пак започна да говори за обидата си:
— Считаш ме за беден и недостоен, щом не искаш да делим апартамента.
Опитвах се да остана спокойна, предлагах да обсъдим всичко мирно. Но вътре в мен растеше усещането, че това вече не е любов, а борба за територия.
Сега той ми пише, напомня за наближаващата сватба, но аз не мога да почувствам радост. Думите му: „Защо да съм част от това семейство, след като нищо не ми принадлежи?“ — все още отекват в главата ми.
Да се омъжа ли за такъв човек? Или просто той показа кой е в действителност?
